НАЧАЛОТО......1875 ГОДИНА
ИСТОРИЯТА РАЗКАЗВА: Първенци от Петрич искат да открият училище в града, договарят се с учителя Георги Урумов от Радовиш да стане учител в него, но сблъскване с патриаршистите в града обрича на провал начинанието им.
Според труда на В. Кѫнчовъ. “Македония. Етнография и Статистика” нашето село е било едно от най- българските. Хората в него таяли желанието и копнежа си да имат свое българско школо.. ....А и добрите отношения и връзки на нашите първенците и тези от града водят до идеята учителят да не се връща в Радовиш, а да се постави началото на училище в село Елешница /днешна Беласица/.
Ражда се нашето училище! Училище с 30 ученика и един учител!
1885 година - С доброволен труд и дарения на селяните по настояване на Трайко Балджиев, Стоян Семедчиев, Стоян Манджуков, Ангуш Танчев, Кольо Кобуров започва строежа на училищна сграда. Строежът на училището среща сериозни пречки от страна на турската власт. Местната българска общност не се отказва- решава да търси съдействие от католическата мисия в Кукуш. От Елещница за Кукуш заминават Стоян Манджуков, коджабашия, Стоян Ив. Семедчиев и Стоян Манов. Срещат се нашите първенци с представител на католическата църква, запознават го със страданията и силното желание на българите от селото школото им да има собствена, своя сграда,,,. Католическият представител поставя условие- нека селото мине в лоното на католическата църква, а в замяна – ще съдейства пред турската официална власт. Съгласяват се нашите пратеници и когато пристигат в селото намират спокойствие и разрешение за продължаване строежа на училището.
1885 г. УЧИЛИЩЕТО ИМА ВЕЧЕ СВОЙ ДОМ-
ПОСТРОЕНА Е СПЕЦИАЛНА УЧИЛИЩНА СГРАДА.
Сградата е на два етажа, като приземният е стопански, а вторият етаж има четири стаи – две за учебни цели, една за главния учител и една за учителска. Откриването му е голям празник за селото, на който се извършва водосвет. За нуждите на училището тази сграда служи до 1931г.
Оттогава до 1912г. с малки изключения турските власти не пречели на учебното дело в селото. Елешница се връща в лоното на Българската екзархия през 1893г. Екзархията поема издръжката на училището, плаща 2/3 от заплатата на учителите (възлизаща на 15 лири).
Имената на учители, които работят от 1898/99 г. ДО БАЛКАНСКАТА ВОЙНА са: Костадин Манов, Огнян Трайков, Илия Попянакиев, Димитър Йочков, Стоян Златанов, местния учител Спиро Балджиев, Костаки Лазаров от Струмица, завършрил III курс на скопското педагогическото училище, Никола Попов от село Гега, Георги Динков от Петрич /роден в Спатово/, който се явява последния вазрожденски учител.
Баба Елена Манафова разказва колко смели са били учителите. Тя помни как Андон Пейков /Дойренлията/, учителствувал през 1905/1906 г., прекарва учениците през турската махала в селото като пеят ” Край Босфора... ” Учебната година завършвала с годишен акт, който се е провеждал в местността ” Кръсто” и се превръщал в голям селски празник- спомня си тя.
